„Мрачен чар”
Глава трета
„Докато смъртта ни раздели”Беше шест и десет сутринта и вече закъснявах. Извън градското шофиране, бе приятно ако и пътищата бяха добри. Случая не беше такъв. Избягвах дупките по шосето, като слаломист на световните полуфинали. Общината, все нямаше пари. Бих им повярвал, ако всеки общински съветник не караше луксозна лимузина, не притежаваше къща като палат и не изпращаше децата си да учат в чужбина. Бях много добър като криминален журналист. Бързо разплитах, всякакви корупционни схеми. Естествено, така си спечелвах и много врагове. Което ме доведе и до сегашното ми положение. Избегнах една дупка на пътя, голяма колкото лунен кратер и за малко не се сблъсках челно с едно Рено излизащо от завоя. Бързите реакции и псувните и на двама ни, избегнаха удара и се разминахме на една боя.
- Често ли псуваш? – Зададе въпрос Мария. Беше се сгушила на седалката и гледаше уплашено, ту пътя, ту мен.
- Все едно да ме питаш, „Често ли пиеш вода?“. Отговорът е, „Не, но ми се налага“. – Усмивката ми, стопи напрежението в нея. От няколко дена я бях предупредил, че ще я заведа на ранна закуска сред природата. Имахме малък проблем с часа в който да я взема от тях. Аз държах на пет и половина сутринта, а тя на осем. Накрая стигнахме до компромис, пет и четиридесет и пет. За това сега ми се налагаше да бързам. Пътя лъкатушеше през горист и неравен терен. Малки хълмове, обрасли с растителност, тук там по някой друг обработваем парцел. Като цяло, един провинциален пейзаж.
- Каква е тази скала? - Попита Мария и посочи на ляво.
- Там отиваме. Огледай я добре. Виждаш ли нещо странно или не на място? – Зададох и въпрос аз.
- Не. – Тя се взираше с любопитство, като дете търсещо подаръка си под елхата. – В десния край, скалата изглежда като човешка глава. Това ли е?
- И на мен ми изглежда на глава, но не е това. – Усмихнах се аз. – Като се качим горе щ ти обясня.
- Добре! – Нацупи се престорено тя, с което ме накара да се разсмея.
- Ще потърпиш малко.
Скоро изкачихме едно плато, отбихме по един още по лош път и подскачайки и криволичейки, след пет минути стигнахме мястото. Слънцето всеки момент щеше да изгрее. Намирахме се на високо плато. Навсякъде около нас имаше руини. Стара прабългарска крепост, кацнала на една петдесет метрова скала.
- Какви са тези развалини? Много е красиво. – Мария се беше оживила и ми помогна с кошницата за пикник.
- Това е стара Българска крепост. Казва се, Петрич кале. Построена е през пети век и е била разрушена. По късно пак е построена някъде към дванадесети век. По време на последния кръстоносен поход, през хиляда четиристотин четиридесет и четвърта година, полско-унгарския крал Владислав Варненчик я превзел и разрушил, този път за винаги.
- От къде ги знаеш, тези подробности? Ти си готов за екскурзовод. – Тя се разсмя и за малко не изпусна термоса с кафе. Двамата вече си бяхме оформили нещо като масичка на един нисък зид. разстлахме покривка и наредихме пластмасови чаши и чинийки.
- Долу в подножието на скалата, има село наречено, Разделна. Като бях малък, родителите ми са ме водили тук на гости при далечни роднини. На няколко пъти съм се качвал по пътеки до тук и съм обикалял целия район.От разкопки и иманярски набези, наоколо има много парчета от керамика. – Докато и разказвах, забелязах че слънцето всеки момент ще изгрее. Налях и на двамата кафе и поведох Мария към скалата.
- Погледни колко е красиво. – Развълнувано каза тя и се притисна до мен. Двамата гледахме, как слънчевите лъчи си пробиха път над хоризонта. Обляха целя пейзаж от ниски хълмове и тучни полета, в медна а после и в златиста светлина. Беше приказно красиво и някак си одухотворено.
- Представи си, как преди повече от хиляда години, Български цар е посрещал изгрева тук на тези зидове, заедно със своята царица. – Каза Мария и ме погледна с копнеж в очите.
- Има още нещо което не си видяла. – Побързах да кажа аз и се доближих, съвсем до ръба на скалата. – Ела тук, не се страхувай.
- Не се страхувам! - Промълви тя и се приближи до мен. Бяхме на крачка от бездната. Русите и коси, бяха подхванати от вятъра и се вееха като коприна. Сините и очи се притвориха в екстаз. А чувствените устни потрепваха, сякаш изричайки молитва. Бях до нея, държейки я през кръста. Усещах аромата и на току що откъсната праскова. Това заедно с гледката, опияни и мен. Поставих моето и нейното кафе на един камък и я придърпах към себе си. Сочните и устни се сляха с моите. Изгряващото слънце, караше косите и да блестят като злато, а ароматът им ме подлудяваше. Допирът на тялото и, ме възбуди и двамата се притиснахме силно един към друг. Отстъпихме от ръба на скалата и се опряхме на един порутен зид. Там и го направихме. Шест и половина сутринта, двамата напълно сами, подпрени на полусрутена стена от вековна крепост. Опиянени от изгрева и пробуждащия се живот.
- Щеше да ми показваш нещо? – Попита Мария. Бяхме се превели в приличен вид и отново си пиехме, вече изстиналите кафета.
- Виж ръба на скалата. Забелязваш ли нещо? – Посочих на дясно.
- Да! Сякаш има малка цепнатина.
- Това е таен проход. Ела ще ти покажа. – Доближихме се и тя ахна.
- Скалата е разцепена на две. – Отбеляза тя. – От шосето долу, нищо не се вижда.
- Това е идеята. В древността, когато са нападали крепостта, са го правили само от горната страна на платото. На всеки завоевател, му се е виждало невъзможно през тези отвесни скали, да бъде превзета крепостта, както и да бъде напусната незабелязано.
- Значи са издълбали странично скалата и са издялали стълби чак до долу? Учудването и, беше като на дете.
- Всъщност и аз реагирах като теб, когато видях за първи път това. Сега стълбите са полу изронени, а по надолу, прохода се е срутил. За това са изградени тези метални стълби с перила. Ела да слезем. – Тя се хвана здраво за ръката ми и двамата заслизахме по не вдъхващите доверие стълби. От двете ни страни, сякаш ни притискаше скалата. Беше вълнуващо. По стените, още личаха нарезите оставени от длетата на древни майстори. Стигнахме до метална площадка, надвесила се над пропастта.
- Стълбите стигат до средата и на долу няма нищо. – Отбеляза Мария.
- Така е. Прохода се е срутил. Между другото има легенда за превземането на крепостта от турците.
- Кажи я, моля те. – Тя ме стисна за ръката като малко дете, после се засмя и отметна косата си с ръка. – Виждаш че направо се вдетинявам с теб. Винаги ме разсмиваш, караш ме да се чувствам сигурна с теб. И най важното, да се чувствам истинска жена.
- Ти си истинска жена. По истинска от много други. – Казах и я прегърнах. Беше приятелска и силна прегръдка.
- Та, кажи легендата. – Настоя тя, след като отпихме от кафето.
- Чувал съм я, като малък. – Започнах аз. - Когато Турците обсадили крепостта, те не поставили постове от страната на скалата. Мислейки си, че никой не може да мине от там. Минало време и обсадените свършили храната и надеждата за подкрепление. Тогава командира на крепостта, решил да спаси хората, повеждайки ги една нощ през тайния изход. Натоварили конете с най ценното и обвили копитата им с парцали, за да не дигат шум и не ги издадат. Оставили в крепостта, един много възрастен и сляп дядо, като му заръчали да бие камбаната на църквата, периодично. Така Турците отвън, да си мислят че обсадените са още там. Номерът минал. Всички се изнесли, а дядото биел камбаната, ден и нощ. След три дена, Турският командващ, се усъмнил. Не се чувала обикновената глъчка от крепостта, нито се виждала стража по крепостните зъбери. Той повел войската си и минал безпрепятствено, през стените. Вътре открили само дядото.
- Какво са сторили, на нещастния човечец? Нетърпеливо, попита Мария.
- Тук легендата мълчи. – Усмихнах се аз. – Предполагам, че са го убили.
- Много си лош по някога. – Отбеляза тя и се нацупи.
- Ха, хубава работа. Преди малко бях добър и те разсмивах, а сега какво? Лош?! – Едва се сдържах да бъда сериозен.
- Ами интересно ми е. – Цупенето и премина в котешка усмивка. Придърпа ме пак и се гушна в мен. Горещия и дъх, галеше бузата ми.
- Днес приключихме с гушканията. – Отсякох аз и я поведох към импровизираната ни маса. – Виж какво съм взел за закуска. Отворих едната кутия и тя плесна с ръце от изненада.
- Банички. - Изписка и си взе една. – Кога успя да ги купиш?
- От една фурна. Хората в нея, работят цяла нощ. Виж какво има в допълнение с баничките. – Извадих от хладилната чанта, пластмасови шишенца с айран.
- Няма по хубава закуска. - Констатира тя с пълна уста и грабна едното шише.
- Има и кроасани и минерална вода. Не знаех какво ще ти хареса.
- Луд ли си?! Няма по хубаво нещо от банички с айран! Жалкото е, че не мога винаги да си ги позволя. Колкото и да не ми се лепи, трябва човек да се ограничава.
- Ти си толкова слаба, че някое килце отгоре, ще ти се отрази добре. – Отбелязах аз.
- А, не! Дори мисля да отслабна малко. - Вдигна ръцете тя и се завъртя. – Виждаш ли?!
- Виждам една красива жена, с перфектно тяло и лице на ангел. Всичко останало е вятър и мъгла, завистливи приказки на приятелки и рекламни трикове. Не искам повече да чувам, за отслабване и подобни щуротии. – Усмивката и, отново цъфна на лицето.
- Знаеш как да успокоиш една жена и да и вдъхнеш самоувереност. Благодаря ти.
Виждах лицето и със тези дълбоки сини очи и всичко в тях говореше за наивност и доброта. Момиче израснало в охолство и власт и запазило детската си същност и душа. Познавах баща и. И тя по нищо не приличаше на него.
- Нещо си се замислил? – Попита тя.
- Мисля си какъв късметлия съм, че си с мен.
После поговорихме още малко, прибрахме хладилната чанта и всички отпадъци в плик и се отправихме към града. Слънцето вече се беше издигнало и огряваше силно вече оживените улици. Оставих Мария пред фризьорския и салон и отидох на работа.
Поздравих портиера, но той не ме чу. Беше забил глава в бюрото си и спеше. От стаята му, се носеше миризмата на алкохол. Този явно все повече се забавляваше на работата си. Ухилен се заизкачвах към кабинета си. И този път бях пръв. Пак както винаги подредих бюрото си, прегледах имейлите, пуснах няколко листа на принтера в коридора и започнах да се клатя на стола, чакайки колегите си. Постепенно офиса взе да се пълни. Като по чудо, днес дойде и собственика Атанас Желев. Висок и леко пълен тип, на средна възраст с розови бузи и току що добит слънчев загар. Носеше дънки, черни кожени обувки и бежова риза с къс ръкав. Беше си купил нова яхта, с два метра по дълга от старата. Сега егото му беше задоволено, но не и отънялата му банкова сметка. Той ни събра в кабинета си и проведе сутрешната оперативка. Говореше ни как трябва да сме по отдадени на работата и колко хора чакали за нашите места. Не пропусна и да спомене, че ще е принуден да направи съкращения, ако не се дигнат приходите. В България болшинството работодатели, бяха деца и внуци на комунистически кадри от преди падането на социалистическия строй. Този тук, не правеше изключение. Дядо борец против фашизма, който се е криел от полицията за кражби, след навлизането на Съветските войски, се изкарал за голям антифашист. А бащата на Желев, завършил в Москва и в последствие заел висок регионален пост в държавна сигурност.
- Борисов!
Бях се опънал на стола и размишлявах над неправдите в живота, когато чух името си. То не че е мое име, но с него се подставях напоследък. Георги Борисов! Какво да се прави, все трябваше да имам някакво име.
- Кажете господин Желев.
- Остани след оперативката! – Нямаше някаква учтива форма, а само заповеден тон.
- Имам работа. Може би някой друг път. – Имах чепат характер и не можах да се сдържа. Колегите се размърдаха по столовете и проточиха шии като щрауси.
- Щом съм казал да останеш, ще останеш. – Бузите му още повече почервеняха, а една вена на слепоочието му, започна ускорено да пулсира. Колегите гледаха с ужас, ту него ту мен, като кокошки наблюдаващи бой на петли.
- Миналия месец господине, ви донесох от поръчки, близо сто и петдесет хиляди. Този месец който дори не е преполовил, вече съм донесъл осемдесет хиляди. В момента преговарям с клиент, който е готов да даде до сто и петдесет хиляди за реклама. Така че времето ми е ценно и клатенето на стола по оперативки, само ще доведе до по малко пари за вас.
Споменаването на парите които може да спечели, му подействаха като кастрация на мъжкото му его. Погледа му омекна. Въпреки това предполагах, че ще се опита да ми го върне по нататък. На мен обаче, не ми пукаше.
- Добре, добре. Вижте господин Борисов. Бихте ли останали след оперативката, по личен въпрос.
- Разбира се. – Казах усмихвайки се, като крокодил изял голям къс месо.
Всички се разотидоха по кабинетите, докато аз останах при шефа.
- Видях в автобиографията ви. – Започна той. – И там пише, че сте работили като моден фотограф.
Това не беше вярно, но като си попълвах си вито, ми звучеше добре.
- Да, работил съм известно време.
- Моята дъщеря напоследък иска да става модел. Познавах Рени от „Вижън“ и щях да я заведа на фото сесия в нейната агенция, но вчера се е случило нещо ужасно. Тя и приятеля и бяха убити жестоко. Не знам към кого друг да се обърна в момента.
Имаше някаква ирония в съдбата.
- Аз мога да заведа дъщеря ви във „Вижън“. Там имат най доброто фото студио в града.
- Много ще съм ви благодарен господин Борисов. Ще ви дам колкото пари са необходими и за таксата а и за вашия хонорар. – Той преглътна тежко, сякаш ще се раздели с милиони.
- Няма да ви взема хонорар. Ще поема и наема за студиото, но бих искал да ме освободите от оперативките. Искам да имам повече свобода и плаващо работно време. – Не знам дали след като чу, че ще му излезе безплатно разбра нещо друго от това което му говорех, но той закима енергично с глава.
- Благодаря ви. Ще кажа на дъщеря си, че най добрия фотограф в града, ще я снима. Кога да ви се обадим?
- Тези дни ще гледам да се освободя и да наема студиото. Аз ще ви се обадя. – Той протегна потна ръка.
- Моята дъщеря също ще ви е благодарна. Тя е още на четиринадесет и от къде и хрумна тази щура идея, не знам.
- Как се казва малката?
- Веселина. Викахме и Виви, но тя не го харесва. Сега и казваме Веси. Деца какво да ги правиш.
- Добре! Кажете на Веси, че съм се заел и скоро ще се обадя. Нека майка и приготви дрехи с които смята да я снимам. А сега ме извинете, че работа ме чака.
- Вършете си работата господин Борисов, вършете си я. – Той се извърна на пети и си тръгна. Разминавайки се по коридора с офис мениджърката, леко и почти незабележимо, я щипна по дупето. Тя се усмихна дискретно и дори не извърна глава. Беше двадесет и пет годишна брюнетка, стройна с пищни гърди и прекалено сочни и несиметрични устни, които говореха за голямо количество колаген. Интересно, че и тя имаше лек, току що придобит тен на кожата. Явно на новата яхта на шефа, не е било скучно.
- Извинете, може ли? – Тя беше се размечтала нещо и почти не се сблъска с мен.
- Колежката Поли, не е на работа днес. Защо? – Попитах без да се отмествам от средата на коридора.
Малкото и личице придоби замислено изражение. Една бръчица над нослето и се сгърчи, което говореше, че в момента с мозъка си обработва въпроса и скоро ще даде отговор.
- Обади се, че е болна. – Изстреля тя, след почти четири секундно мислене. Което си е доста добро постижение за нея.
- Тя винаги като всички нас, си е изкарвала болестите на работното място. Днес какво може да я накара да си стои в къщи?! – Въпросът ми, хвърли в смут офис мениджърката. Очите и се присвиха, а бузите порозовяха. Всеки момент, щеше да се срине физически и психически, от огромния обем на информацията, която трябваше да обработи.
- Не му мислете много. И друг път, като се излежавате на яхтата, обръщайте се и на другата страна. На гърба ви тена е по слаб. – Казах аз подминавайки я. С ужас на лицето, тя започна да извива шия като жираф, опитвайки се да види гърба си. Което нямаше как да стане. Скоро и тя го разбра и бързо затропа с токчета към кабинета си, където имаше голямо огледало. Почти щях да съжаля горкото момиче, но тя заемаше длъжност на много, далеч по подготвени от нея. В този наш свят, да имаш хубаво тяло и нисък праг на морала, беше достатъчна атестация за добър живот.
Вървях по коридора и мислех все за едно. Имаше само една причина, заради която Поли не би дошла на работа. Случвало се е само веднъж, когато така наречения и приятел и бе насинил окото. Излязох, като хала от офиса. Настъпих педала и влязох агресивно в трафика. Поли беше едно добро момиче, което не заслужаваше такова отношение. Винаги усмихната и отзивчива. Такава щях да я запомня. Навлязох в „Гръцкия“ квартал. Той се простираше, покрай морската градина и крайбрежната алея. Стари красиви къщи, поделяха уличките с нови модерни кооперации. Това беше старата част на града. Древна земя, върху която са живеели, гърци, траки и в последствие, българи. Където и да копнеш тук, излизаха руини. Повечето нови сгради, бяха строени в мътните мутренски времена по време на така наречения преход за България. Времето от социализма, към демокрация. Когато строиш сграда и попаднеш в основите на древни градежи, ти си длъжен да сигнализираш общината. Тогава идват и археолозите и не се знае, кога и дали изобщо ще завършиш строежа. За това много собственици и фирми, извозваха с камиони по цели нощи натрошени зидове, керамика и още куп безценни артефакти. Всичко това отиваше на депа за строителни отпадъци. Алчността и корупцията, прояждат обществото. Винаги е било така и така ще бъде.
Карах по тесните улички. Взимах завой след завой, докато не пристигнах пред триетажната къщата на Поли. Беше старо строителство с красива барокова фасада, но с основен ремонт от вътре. Имаше подземен паркинг и малка градинка отзад. Сместих Голфа между някакво Рено Меган и Форд Ескорт след което се приближих до входа. Тя отговори на домофона, след третото позвъняване.
- Кой е? – Попита плахо.
- Познай от три пъти.
- Гошо ти ли си?
- Да не би да очакваш друг?! – Казах шеговито. Гласът и леко трепереше. Бях много притеснен.
- Виж, болна съм. Ще може ли друг път да се видим?
- Поли, отвори вратата. – След кратко колебание, се чу зумера на електронната брава.
- Качи се на втория етаж. – Чух от домофона.
Заизкачвах се по вити мраморни стълби. Отвори се голяма двукрила стъклена врата и Поли застана на прага. Носеше от онези старовремски шапки, с голяма периферия, която скриваше лявата половина на лицето и. Дръпнах рязко шапката и отдолу се видя насиненото и око. Беше подуто и напълно затворено. Бузата и беше отекла. А на шията ми се стори, че има синини от душене. Носеше дълги ръкави в тази жега, което ме накара да мисля, че и ръцете и са насинени.
- Не е това което си мислиш. – Побърза да каже тя.
- А какво си мисля според теб?
- Паднах по стълбите. Нали ги видя?! Много са стръмни.
- Къде е той? – Процедих през зъби и свих юмруци.
- Моля те обещай, че нищо няма да му сториш.
- Не мога да ти дам, такова обещание. Поли, помисли малко. Някой ден той ще те убие.
- Не, не глупости. Той ме обича. – Погледнах в очите и. Тя наистина го вярваше. Стана ми мъчно, че такова умно и добро момиче, можеше да се подведе от чувствата си. На този свят, идваме създадени от чувства и през целия си живот, се ръководим от тях. Реших да сменя подхода.
- Разбира се, разбира се. – Промълвих и я прегърнах през раменете. – Всичко ще се оправи.
Долу се чу шум на отваряща се врата. Разделихме се.
- Сигурно е той. – Притеснено каза тя. – Моля те обещай ми, че нищо няма да му сториш. Обичам го. Очите и се насълзиха.
- Спокойно! Всичко е наред. Дори мисля да му предложа работа. – Тя ме погледна с недоверие.
- Каква работа?
- Нека да дойде и ще разбереш. Няма да се повтарям я. – Усмихнах се широко.
След малко вратата се отвори. Човек трудно можеше да забрави Иван Стратиев, след като веднъж го е видял. Слаб, дори кльощав, с издължено лице, хлътнали бузи и козя брадичка. Очите бяха най отчетливото нещо у него. Сини, светло воднисто синьо. Преди време може да е било красиво момче, но сега беше развалина. Наркотиците, не прощаваха на никой. Историята му, беше кратка. Още като малък, беше получил роля в киното. Родителите му, работеха в същия бранш и на малкия Иванчо, бе предоставен шанс за който другите деца само могат да мечтаят. Успеха му в киното, го направи леке което в последствие стана наркоман и пияница. Когато починаха родителите му, ролите в театъра пресъхнаха,. Сега се беше лепнал за Поли и изстискваше банковата и сметка. Дори и това беше простимо, ако често не изпадаше в делириум и не я пребиваше. Побоищата явно ескалираха. Като криминален репортер, често бях виждал подобни взаимоотношения в една двойка, да завършват фатално за жената.
- Кой е този? – Очите му с присвити зеници, гледаха с подозрение. Явно скоро си беше взел дозата, защото ръцете му не трепереха.
Поли понече да каже нещо, но аз я изпреварих.
- Приятно ми е, Георги Борисов! – Протегнах ръка, закачил на лицето си най широката си усмивка.
- Кво искаш, мазен? – Не подаде ръка, а подозрението му растеше. Не съм сигурен, но ми се стори, че на челото ми, една вена бързо започна да пулсира. Не промених изражението си, каквото и да ми струваше това.
- Работя в рекламата и един наш крупен клиент производител на колбаси, е решил да предприеме голяма рекламна кампания.
- Е тва ко ме бърка мен? – Прекъсна ме той.
- Работата е там, че рекламната кампания, ще продължи две години. Актьорът който играе главната роля, ще е с договор през цялото време. Поли ми каза, че ти си талантлив и сега се убеждавам, че е права. – Чертите на лицето му, започнаха да омекват. – Не знам дали споменах, но говорим за много пари които ще спечелиш. – При споменаването на думата пари, всяка отрепка сваляше гарда. А при изричането на словосъчетанието много пари, повечето от тях направо изцъкляха очи и се разлигавяха. Нашия приятел, не правеше изключение. Той избърса с ръкава, слюнката от устата си и погледна въпросително Поли.
- Тва вярно ли е? Ще има много пари а? – Тя гледаше ту него, ту мен. Не знаеше какво да отговори, за това се намесих.
- Поли иска ти да спечелиш много пари и да си живеете щастливо. Аз водя преговорите с баровеца и като неин колега, реших да предложа теб за главната роля. Ще трябва обаче веднага да отидем при него, за да уточним подробностите. След това, ще минеш фиктивен кастинг на който трябва да се представиш много добре.
- Не бери грижа за това. Аз съм добър в тези неща. – Актьорчето взе да се надъхва. Той разпери ръце и се завъртя.
– Ето ме отново в играта. Кой е най добър а? – Прегърна Поли и ме погледна. – Мисля, че вече харесвам мазния. Ела, ела тук. – Прегърна и мен. – Кой е номер едно? Кой, кой?
- Ти си, но ще трябва да побързаме. Баровците се спичат когато трябва да чакат. – Казах аз и се отскубнах от потната прегръдка.
- Да брато, прав си. Отивам да се освежа. – След което влезе в банята, предполагам да си вземе поредната доза,
- Какво правиш? Защо го лъжеш. Той така силно иска отново да играе и да се върне в киното.
- Не го лъжа. Знаеш кой е Костов нали?
- Да не е от колбаси „Свежи“.
- Да същия. Решил е да навлезе на пазара, с агресивна и продължителна рекламна кампания. Ще има много клипове и рекламни билбордове. Но има нещо друго. Ако не одобрят твоя човек, имам план бе.
- Какъв е план бе? – Поинтересува се Поли. В същия момент, във всекидневната влезе Иван Стратиев, великия актьор.
- Какъв план бе? – Попита той, леко притеснен. На мен ли така ми се струва, или наистина имаше нещо бяло по носа си?! Този трябваше веднага да го изкарам от тук, иначе ще колабира от количествата наркотици които поема.
- Точно говорех на Поли, че дори и да не те одобрят за рекламната кампания, ще те запозная директно с италианския екип, който ще снима рекламите в Италия. А пък пробиеш ли веднъж там, бившите ти колеги, ще ти дишат праха.
Той клатеше глава напред и на зад, като папагал с психични отклонения. Явно така по добре мислеше.
- И казваш, че мога да пробия в Италия?! – Говореше сякаш на себе си. Започна да обикаля стаята и да си клати главата. – Отивам в Италия. Да! Поли, заминавам. Дай малко пари. Нали знаеш?! – Той направи крива усмивка. Колежката ми, притеснено тръгна да напуска стаята.
- Нямаш нужда от пари. – Намесих се аз. – Рекламната агенция ще ти даде командировъчни и аванс.
- Нали каза, че може да не ме одобрят.
- Да, но аз съм този който ще определи, кой ще замине за снимките. Мога да те заведа като статист.
- Аз съм актьор! Запомни го! – Заклати пръст към мен. - Не съм някакъв статист. Актьор съм! А-к-т-ь-о-р! – Беше повишил тон и сякаш изпадаше в делириум.
- Добре, добре. В поредицата от клипове, ще участват много хора. Ще бъдеш актьор. Но запомни едно. – Насочих пръсти към него. – Целта ти е, И-т-а-л-и-я! Там ще бъдеш номер едно. Разбра ли? – Господи и аз започнах да откачам като него.
- Поли, чу ли? Отивам в Италия. Бързо да си приготвя багажа.
- Не отивай никъде. Обичам те. – Тя скочи към него и го прегърна. От очите и потекоха сълзи. - Обичам те. – Изхлипа още веднъж тя.
- И аз те обичам. – Каза той. В очите му, нямаше любов. Имаше блясък на безумец. – Знаеш, че те обичам и винаги ще бъдем заедно. Какво съм ти казвал непрекъснато?! Докато смъртта ни раздели, нали?!
- Да, така е. – Тя си избърса сълзите и ме погледна. – Помогни му. Нека бъде щастлив. - Кимнах с глава, но избягвах погледа и.
- Ще го направя!
Наркомана, излезе от стаята и се запиля по стаите. Поли не сваляше очи от мен.
- Наистина ли си толкова загрижен за него, за да направиш това?
- Правя го, заради теб. И щом това ще те направи щастлива, ще му помогна да си стъпи на краката.
Тя търсеше истината в очите ми, но там нямаше нищо.
- Поли, ако не замине сега, той ще те убие някой ден. За това правя всичко. Помагайки на него, помагам на теб.
- Никога не би ме наранил. Той ме обича, обичам го и аз. Искам да е щастлив. – Тя беше избърсала сълзите си. – Разбираш ли? Нямам друг. От както мама и татко починаха, не ми е останал никой. Нямам брат или сестра. Самичка съм. По някога не издържам и си плача. Само Ванко е до мен. Разбираш ли Георги?
- Знам какво е, да си сам. И аз изгубих най близките и обичани от мен хора.
- Кого си изгубил? – В очите и отново имаше сълзи.
- Хей? Какво си приказвате тук без мен? Хайде мазен, да вървим. Италия, идвам. – Иван Стратиев, беше влязъл в стаята, нарамил два големи сака.
- Тръгваме. – Обявих аз и поведох колоната към долния етаж.
След кратко сбогуване, сложихме двата сака на задните седалки и потеглихме. Колбасарските цехове на фирмата „Свежи“ се намираха в промишлената зона на града. В този район, чистотата на улиците и въздуха, не бяха приоритет. Тук имаше всичко свързано с производството. От складове за дървен материал, до цехове и цели фабрики, някой неугледни и със съмнителна дейност а други лъскави и говорещи за много пари. Фабриката на Костов, беше от лъскавите.
- Това ли е? – Обади се наркомана.
- Да. Административната сграда е онази дето е цялата в стъкло. Първо аз ще говоря с него, после ще те представя. От теб се иска само да кимаш с глава и да се съгласяваш.
- Много взе да нареждаш нещо, а мазен? – Опасните пламъчета, пак се бяха появили в очите му.
- Мазния се опитва да закара задника ти в Италия, забрави ли?! Аз съм вътре в тези неща и за това ще ме слушаш. После когато вземеш пачките, прави каквото искаш.
- Окей, окей мазен, ти водиш. – Споменаването на парите, успокоиха малкия му прояден от наркотиците мозък.
Отпред имаше паркинг. Вкарах Голфа, между добре излъскан джип и някакво Пежо. Изкачихме малкото стълби и вратите се отвориха. Ако отвънка всичко беше стъкло и метал, вътре имаше прекалено много мрамор по пода и стените. Когато влезете, пред вас се шири голямо помещение с високи тавани. Силна лед светлина, струеше от безброй декорирани в златисто осветителни тела. От едната страна на помещението, имаше асансьори и няколко коридора. От другата, фоайе с кожени дивани и малки стилни масички, обсипани със каталози и списания. На отсрещната стена по средата с големи червени букви пишеше, Свежи. Под логото, зад голямо полукръгло бюро, седеше една ослепителна блондинка.
- С какво мога да съм ви полезна? Изчурулика тя.
- С много неща. – Каза Иван и лигите му текнаха.
- Искаме среща с господин Костов. – Бързо прекъснах наркомана. - Кажете му, че е господин Борисов от рекламната агенция.
- Седнете отсреща. – Посочи тя към диваните от двете страни на бюрото.
- Глей я тая русата. В Италия, такива като нея ще ги въртя на двата си пръста. – Каза той, след като седнахме.
- А какво стана с любовта ти към Поли? Още чувам клетвите ти, докато смъртта ни раздели.
- Поли ми беше касичката за пари. Нищо повече. Хей мазен, ти да не си хлътнал по тази дебелана, а?
Едва сдържах нервите си.
- Поли ми е колежка и много добър приятел. Не е дебелана, а един много интелигентен човек с голямо сърце.
- Голямо и е само дупето, балък. Явно си влюбен?! Ха, ха, мазния е влюбен в гаджето ми. Виж, аз съм точен. Оправи нещата за Италия и няма да имам нищо против вие двамата да се вземете, а кво ще кажеш?
Момичето зад бюрото, ми направи знак.
- Господин Костов ще ви приеме. Изчакайте секретарката му. – Каза тя, след като се приближих.
В този момент, вратата на асансьора се отвори и от него излезе изискана брюнетка, повика ме и двамата се натъпкахме в дванадесет местния асансьор. След като се качихме на четвъртия етаж, тя ме поведе към офиса на шефа си. Не че не знаех къде се намира, но това беше някакъв ритуал, който бях спазвал и преди. Повървяхме малко, по лъскав и дълъг коридор и застанахме пред голяма дъбова врата. Дървото стоеше достолепно, в рамката от мрамор. Секретарката отвори със замах вратата и се озовахме в просторен, пищно обзаведен кабинет. Масивно бюро, върху дебел килим,на мраморните стени висяха картини от предполагам известни художници.
На пръв поглед, Костов беше от типичните новобогаташи. Родители комунисти. След промените, раздадени куфарчета с пари. Баща му като висш кадър в партията, беше получил част от държавната мана. Но приликите, бяха до тук. Пламен Костов, не приличаше нито на баща си, нито на който и да било български бизнесмен. Начетен и интелигентен, той бе завършил образованието си в Париж. От там сигурно са и любовта му, към хубавото вино и красивите жени. Висок, атлетичен с добре изразена брадичка с трапчинка. Светло сини очи и широка, открита усмивка.
- Здравейте господин Борисов. На какво дължим честта да ни посетите? – Той стана от бюрото да ме посрещне. Здраво стисна ръката ми и ме разтресе така силно, че пломбите ми щяха да изпопадат. Ако имах такива де.
- Причината е единствено да се насладя на лукс и хубави жени. – Казах с усмивка.
Той се разсмя и ме покани да седна на мекия кожен диван. Настани се до мен и бащински попита.
- Кажете все пак, какво има?
С него бяхме нещо като приятели. Преди няколко месеца му откраднаха току що купената кола. Беше Ролс Ройс Фантом. Не можех да използвам старите си връзки, но знаех каналите и кой се занимава с това, така че успях да му върна колата. От тогава, се чувахме или виждахме от време на време. Аз бях и човека, който се грижеше за рекламните му стратегии.
- Дошъл съм единствено, да потвърдите стартирането на рекламната кампания.
- Казах, че съм готов веднага да дам половин милион.
