Карах колата си към работа. Днес промених маршрута и минах покрай снощната кооперация. Казват, че престъпниците се връщали на местопрестъплението?! Не знам, нямах опит в тези неща. Видях, че улицата е спокойна. Няма полицейски коли, няма жълти ленти и следователи. Това е добре. Още не исках да се вдига шум. Все още не.

Пристигнах на работа, малко след осем и половина. Беше малка офис сграда, старо строителство. От вън сградата бе амортизирана, но прясно боядисана. А вътре, тонове гипс картон и окачени тавани. Фирмата в която работех, заемаше част от втория етаж. Като ме видя, портиера лениво ме поздрави през стъклото на стаята си. Очите му бяха зачервени от спане. Какво да ви кажа, тежка е и неговата. Махнах му с ръка и се заизкачвах бодро по стълбите. Винаги съм пръв. Обичам да работя на спокойствие. Подредих бюрото си, пуснах компютъра и прегледах съобщенията. Пратих належащи имейли и подредих папки с документи по рекламите. Пусках на принтера няколко таблици и презентации, които щяха да ми трябват и не усетих, когато офиса започна да се пълни. Пълни е силно казано. Освен колежката ми Поли имаше още две рекламни агентки и един офис сътрудник. Шефът, собственика на фирмата, рядко се вясваше. Той си имаше и друг бизнес и работата в офиса не беше стихията му. Мен ме устройваше тук. Работех самостоятелно, показвах добри резултати и никой не ме безпокоеше. Важни са резултатите, нали така?! Предната ми работа бе на журналист, но никой не знаеше. Автобиографията, с която започнах тук е страхотна, но нищо в нея не бе истина. Надявах се така и да си остане.

- Хей, много си се размечтал. – Поли се бе приближила тихо до мен.

- Вчера те видях с Мария.

- Къде? – Привидно спокойно попитах.

- Бяхте в твоята кола и бързахте за някъде. Двамата си гугукахте вътре и ти почти не поглеждаше пътя. Знам, че е хубава, но внимавай поне докато караш. – Поли беше симпатична тридесет и шест годишна дебеланка. Вечната и усмивка и безобидни шеги, правеха офиса по-приятно място за работа.

- Отидохме на ресторант.

- Хубаво момиче е тя. Някой път можем…. – Запъна се тя.

- Какво „можем“? Попитах.

- Щях да кажа, да излезем заедно с Трифон, но се сетих, че той е все зает.

- С какво е зает?! Да се разхожда по улиците с ръцете в джобовете ли? - Взех да набирам аз.

- Не го съди. Живота му не е бил лесен.

- На никого не е лесен. Обещай ми, че ако пак ти посегне, да ми кажеш.

- Тогава беше случайно. Моля те не го съди. Винаги ми казва, че ме обича.

- Кога? Преди или след като ти поиска пари?! Добре, добре млъквам. – Поли беше една голяма душа. Когато обичаше, даваше всичко от себе си. Но нямаше късмет с мъжете. Родителите и са били заможни хора. След като майка и е починала от рак, а баща и от същото три години по късно, Поли останала сама с голям мезонет и солидна сметка в банката. Идеална мишена за всякакви отрепки. Последния бе, безработен актьор по мои впечатления и наркопласьор. Виждал съм го веднъж от прозореца на офиса. Беше извикал Поли долу, явно да и иска пари. – Искам само, да си в безопасност и щастлива.

- Щастлива съм, наистина. – Очите и говореха друго, но си замълчах.

- Виж какво приготвих снощи. – Каза тя, сменяйки темата. Бързо ме поведе към кабинета си. Целият офис на фирмата представляваше един дълъг коридор с по две стаи от двете му страни. Китайски мебели на всякъде и по един Китайски лаптоп на бюрата, общо взето това беше обстановката, в която работим. Първият кабинет от дясно беше на Поли, следващият бе мой.

- Вземи си и дръж салфетката отдолу. – Бе изкарала от чантата си пластмасова херметична кутия и ми подаваше някакъв сладкиш със салфетка.

- Ммм вкусно. – избоботих с пълна уста. – Който се ожени за теб ще е щастливец. Ела, ела. Целунах я по бузата, като оставих следа от пудра захар. Тя изчурулика щастливо и се избърса.

- Ако не си ти да се грижиш за мен, не знам кой ще е. – Прегърнах я приятелски през кръста.

- За къде си се издокарал така? С този костюм, или отиваш на важна бизнес среща, или пак ще бъдеш с Мария. – Хилеше се Поли.

 - На обяд имам среща с клиент. Ако шефа случайно дойде и попита за мен, кажи му, че може да не се върна тук ако нещата се проточат.

- Не се безпокой. За това са приятелите. – Намигна закачливо тя и се отправи към бюрото си. Движеше се леко, въпреки килограмите. Добро момиче. Погледнах часовника си, имах още малко време. Отидох до автомата и си взех кафе, свърших още малко работа на компютъра. После изтраях оперативката и излязох от офиса. Движението бе натоварено, но с малко повече газ, псуване и средни пръсти през страничното стъкло, успях да стигна до печатницата, за която бързах. Там от флашка им прехвърлих материалите за билбордовете на наш крупен клиент. След това се изстрелях към една частна радиостанция, за да продължа излъчването на едни рекламни съобщения. Десет и двадесет и пет. Бях паркирал, между много други коли на улицата на която бе радиото. Отворих багажника и извадих, луксозно дипломатическо куфарче. Взех го на предната седалка и го отворих на коленете си. От вътре ме гледаше, един пистолет „Макаров” със завинтен от пред заглушител. Бях го купил от циганин наркопласьор. Предишният ми живот на криминален журналист, ме бе отвел в един тъмен свят, където бях натрупал опит, които в момента помагаше на моите планове. Имах ново име, нова лична карта и нов живот. Всичко това дължах на опита си. Вече не бях същият човек. Външно, се стараех да изглеждам същият, но от вътре бях празен откъм чувства и емоции. Случи се изведнъж…..за една секунда и животът изгуби значение за мен.

 В куфарчето имаше още и перука, средно дълга и леко прошарена. Сложих я и се състарих с поне десет, петнадесет години. Извадих и тъмни очила с рогови луксозни рамки. Сега ако ме видеше някой, нямаше как да ме познае. Такава беше и целта. Преди да запаля двигателя, поставих ръце на волана и се отпуснах. Изчистих главата си от всякакви мисли и задишах дълбоко. Погледнах ръцете си, не трепереха. След три минути потеглих.

След още петнадесет минути, спрях в началото на една уличка с луксозни офиси, адвокатски и нотариални кантори, рекламни фирми, няколко изискани заведения и една голяма и известна агенция за модели. Казваше се „Вижън“.  Именно тя беше и моята цел. Повечето сгради имаха подземни или вътрешни гаражи, за това пред тях нямаше много паркирани коли. Една спокойна и сравнително тиха уличка. Лепите от двете страни бяха прецъфтели, но все още се усещаше приятният и неповторим аромат. Бях се слял с пейзажа и чаках търпеливо.

За половин час, влизаха и излизаха манекенки и делови чичковци. Последните пристигаха със скъпи лимузини и частни шофьори. Из тези офиси нямаше да видите, наркопласьори и сводници. Те не разваляха фасадата на този бизнес. Но това не означаваше, че не се отчитат тук. Всичко е навързано в сложна на пръв поглед схема. Тази машина, беше добре смазана с пари, рекет и изнудвания. Влиянието и се простираше, от наркомана и проститутката на улицата, през полиция и общински служби, до висши политици.

 Погледнах часовника си. Времето летеше неусетно. Небето беше прошарено с пухкави, бели облачета които периодично закриваха слънцето. Но въпреки това, термометъра показваше, тридесет и един градуса. Тук морския бриз не се усещаше. Не се чуваха и птички. Бетона, алуминия и стъклото, не обичаха природата.

 Точно в дванадесет часа и три минути, от модната агенция, излязоха две красиви манекенки и се отправиха към едно заведение, от другата страна на улицата. Малко по късно, ги последва мъж със здрави мускули и заплашителен вид, облечен в скъпи спортни дрехи. Това беше бодигарда на собственичката на агенцията. Той се отправи към джип Чероки и след малко изчезна със свистене на гуми. Елита си взимаше охрана, в повечето случаи само за престиж.

Почаках още малко и видях да излиза и секретарката. Жена на около тридесет със стегната фигура, очила с метални рамки и малко куфарче в ръка. След като и тя се стопи по улицата, бе настанало моето време. Взех куфарчето и тръгнах към модната агенция. Знаех разположението на камерите по улицата, но не се притеснявах от тях. С новия ми външен вид и горката ми майка не би ме познала. Мир на праха и. Вдишах въздух с аромат на липа и малко бензинови изпарения, разкърших рамене и влязох в офиса. Още от вратата, миришеше на лукс. Алуминий и стъкло си съперничеха с кожени фотьойли и скъпи картини. Насреща бе бюрото на секретарката, която току що бе отишла на обяд. От ляво, имаше коридор с много врати, а от дясно отстрани на голямото бюро, имаше голяма масивна врата с дърворезба. Рязко отворих вратата и влязох в кабинета на собственичката на агенцията за модели. Помещението бе повече от луксозно. Скъп и дебел килим, покриваше цялото помещение. Когато стъпих на него, имах чувството че се понесох сред облаците. Няколко то картини по стените, изглеждаха на оригинали, а бюрото по средата, беше произведение на изкуството. Тъмночервен махагон, богато декориран с флорални орнаменти. Зад целия този разкош, седеше лъскава брюнетка на средна възраст. Красива жена със сини очи и високомерно дигната брадичка. Когато ме видя, се сепна и скочи от стола.

- В почивка сме. – Гласът и можеше да среже и стомана. Беше с черен на ситни райета официален панталон със сако от същата материя и кремава ризка допълваща семплия, но не евтин стил. – Елате след час и половина и може да поговорим. А кой сте всъщност? – Вече се бе овладяла и на лицето и се залепи, една студена усмивка.

- Всъщност, съм дошъл точно на време, Рени. – Казах със спокоен и овладян тон.

- Познаваме ли се? – Въпросът и увисна във въздуха.

Стигнах до бюрото и поставих куфарчето си на него. В очите и се четеше раздразнение но не още страх. Той се появи, след като от куфарчето, извадих пистолета. Зениците и, леко се разшириха. След което се опита да запази самообладание, но студената и фасада, взе да се пропуква. – Отвори шкафа където държите рекордера за видеонаблюдение.

- Не знам за какво говорите. – Стрелях в бюрото. Няколко листа хартия и поставката за химикали, паднаха на мекия килим. Тя се стресна и се зае да изпълни нареждането ми. Леко се наведе и издърпа вратичката на един шкаф на бюрото си. Накарах я да се отдръпне и извадих рекордера, като отстраних всички кабели закачени за него. Видео рекордерите, са черни кутии, приличащи на ди ви ди плейъри. В тях имаше и хард диск на който се записваше сигнала от камерите на офиса и фоайето. Точно когато поставих рекордера на бюрото, от лявата си страна, чух шум. Цялата стена беше покрита със огледално стъкло и хромирани рамки. Една от тези рамки, се оказа врата към луксозна спалня с баня и тоалетна. А пред вратата, се беше изправила огромна горила. Да точно така. Петър Маринов, не може да бъде описан по друг начин, освен като шибано голяма горила. Беше гол, както майка горила го е родила. Планините от мускули, преливаха по масивните кокали.

Не бях проучил добре навиците на тези двамата и за това сега бях изпаднал в тази ситуация. Петър Маринов също бе моя цел, но на по късен етап. Но какво пък, всяко зло за добро.

 Малките му свински очички, леко се бяха разшириха когато ме видя, но сега започваха да се присвиват. Той не ме позна. Това ме устройваше, защото не виждах смисъл да им се обяснявам.

 - Кой си ти мамка му. Изръмжа чудовището и тръгна към нас.

- Стой на място. – Насочих пистолета към него. Той погледна дулото и замръзна на няма и три метра от нас. Явно прекалено много се бях отплеснал по контролиране на горилата, защото в това време, Рени се бе приближила до мен.

- Мамка ти, копеле. – Кресна тя и заби добре оформеното си коляно в слабините ми.

- Ох, мамка му. - Изстенах аз, изтървах пистолета и се превих от болка. С периферното си зрение, съзрях, че бърка под бюрото. Не можех да позволя това и скочих напред. С лявата си ръка хванах нейната, тъкмо когато вадеше малък дамски пистолет, а с дясната си и нанесох удар в челюстта. Ударът не беше много силен, но чух как изхрущяха керамичните и фасети. Тя си отдръпна главата и аз и отнех пистолета. В това време, чудовището скочи с рев към мен. Насочих пистолета към него и той пак спря. Следващите събития се случиха много бързо. Те бяха породени от това, че цялото ми внимание беше насочено към планината от мускули и за втори път подцених жената. Лявата и ръка се стрелна към мен и ме зашлеви през устата, а с дясната се опита да ми вземе пистолета. Кучката беше много бърза и жилава. Опита се да ми издере лицето и дърпайки се назад, за да го избегна, изгубих равновесие и паднах назад. В последния момент я хванах за рамото и я повлякох с мен на земята. – Оох. – Успях да изстена, когато задните и части се стовариха върху слабините ми. При други обстоятелства, бих се радвал някоя привлекателна жена да седне там, но сега усетих само остра болка. Тя махаше с ръце към мен като вятърна мелница. В очите и виждах, змийски блясък. Едва успявах да избегна ноктите и, когато видях раздвижване в дясно. Великанът се беше приближил още по близко до нас. Беше като акула усетила кръв. Точно тогава получих още един удар по носа и от болката, очите ми се насълзиха. Пистолетът беше затиснат, между двамата. Леко го извъртях и натиснах спусъка. Оръжието беше компактно, предполагам двадесет и втори калибър. Изстрела, беше заглушен от телата ни. Очите и гледаха към мен и злобата в тях, отстъпи място на учудване и уплаха. После издъхна. Куршумът бе пронизал сърцето. Гледайки към трупа на любовницата си, очите на горилата се разшириха. От устата му излезе дълъг и протяжен вой. Скочи на пред и аз докато се освободя от тялото върху мен, със силен шут изби пистолета от ръката ми. Наведе се и ме грабна с големите си ръце. Вдигна ме като вейка и ме запокити към стената с телевизора. Звукът на счупената плазма се смеси с изпукването на гръбнака ми. Сякаш, електрически ток мина през цялото ми тяло. Още не бях дигнал глава, когато получих силен ритник в корема, а после и в ребрата. Искаше ми се да изкрещя, но нямах въздух. Устата ми бе отворена, но не излизаше звук.

- Ще умреш, копеле. – Изкрещя разяреното животно, в което се бе превърнал той. В този момент му повярвах. Знаех, че нямам шанс пред планината от мускули, но и не исках да се предавам без бой. Опитах се да стана, но той ме грабна отново и ме замята през стаята, като парцалена кукла. Ударите, които получавах, бяха силни дори и за тежка категория. Усещах, че всеки момент, ще изгубя съзнание. Болката се притъпи, главата ми бучеше и започнах да виждам всичко на забавен каданс. Тогава, той направи първата си грешка. Даде ми време.

- Кой си ти мръсно копеле? - Изръмжа Петър Маринов.

- Аз съм тъпкача на майка ти. – Едва дишах и думите ми излизаха заваляно. Малките му очички, още повече се свиха. В тях се четеше омраза и смъртна заплаха. После погледна трупа на любовницата си.

- Ти уби Рени, ти я уби. ще те смачкам като хлебарка. – Изръмжа той и сви дясната си ръка в юмрук за по-убедително. Приличаше ми на актьор от треторазреден филмов екшън. Вървейки из стаята и перчейки се, той ми даде безценни секунди, от които имах нужда, за да се възстановя поне малко. Главата ми се избистри и усетих малък прилив на сили. Не смеех да мръдна, а само изчаквах подходящ момент. Не си правех илюзии, че ще успея, но и не се предавах вътрешно. Той дигна десният си крак над мен, сякаш наистина ще смачка хлебарка. Театралничеше и задържа кракът си повече от обичайното. Това беше втората му, при това фатална грешка. Не чаках следваща покана. Бях свил краката си и сега като вложих цялата сила, която имах, изстрелях десният си крак напред. Ударих го отстрани на прасеца. Рязък удар, както при чупене на суха цепеница подпряна на стена. Звукът и резултатът бяха същите. Пищялите се строшиха със зловещ звук. Костите, неравномерно счупени и заострени, разрязаха мускули, вени и сухожилия, излизайки през кожата. Рукна фонтан от кръв и Маринов се строполи на земята като прекършена талпа. Кракът му висеше настрани, крепящ се само на малко сухожилия и кожа.

Изправих се с мъка. Все още ми се виеше свят и ми идваше да повърна. Дотътрих се до фотьойла, заобикаляйки трупа на жената. Седнах и погледнах към него. Голямото момче седеше на земята и гледаше с разширени, невярващи очи крака си. Беше в шок и постепенно лицето му пребледняваше заради загубата на кръв. Въпреки всичко, се опитваше да достигне пистолета ми на килима. Изпреварих го, след което го погледнах.

Щеше да умре скоро ако не му се окажеше спешна квалифицирана медицинска помощ. Съжалявам, но аз да ви приличам на доктор?!

- Ще пукнеш копеле. - Изсъска с последни сили той.

- Само след теб. – Стрелях в челото му. Девет милиметровият куршум проби кожата и проникна в черепа. Там поради голямата си скорост и вече поизместен център на тежестта, направи мозъка на пихтия и излезе през голяма дупка на тила, пръскайки малки костици, кръв и мозък в розова мъгла. Взех кърпа от куфарчето и се захванах да чистя навсякъде, където се бях докосвал. Чистех методично, без да поглеждам към парченцата мозък по бюрото и килима. Имах много време, преди да се върне бодигарда и персонала. Но защо да предизвиквам съдбата?! Прибрах всичко, включително и рекордера в куфарчето си и напуснах офиса. Улицата все така беше тиха, но вече не ми миришеше на липа. Влязох в колата, хвърлих куфарчето на предната седалка и подкарах към околовръстното. Пътят ми бе, предварително плануван, за да избегна пътните камери. Небето се беше изчистило и слънцето напичаше здраво. Стигнах до едно каменисто и безлюдно място, на брега на морето. Взех куфара и се отдалечих от колата. Засилих се и го хвърлих  на вътре. Потъна заедно с пистолета, рекордера, перуката и очилата. Малко по късно, натисках газта към дома.

Апартаментът, който бях наел, наричах по навик свой дом, но не беше такъв. Животът на човек можеше да се преобърне за миг и да заличи всичко, което е обичал. Можеше да заличи всичко материално, но не и това, което остава в ума и сърцето.

Прибрах се и сложих банските, върху тях едни къси панталони, нахлузих и една тениска, грабнах хавлията и излетях на вън. За няма и десет минути бях на плажа. В късния следобед, нямаше толкова много хора както по обяд и беше по-спокойно. Съблякох се и се хвърлих във водата. Заплувах на вътре с силни и отсечени движения. Хладката морска вода, отпусна нервите ми. Обърнах се на гръб и се оставих на вълните. . Гледах към синьото небе и видях две чайки, реещи се на високо. Напомниха ми на някого и от това не се почувствах, по добре. По някое време излязох от морето, метнах хавлията на рамо и с дрехите в ръка се прибрах в къщи. Влязох в банята и пуснах студената вода. Тялото ми настръхна. След минута, пуснах и топлата вода. Изкъпах се и сякаш с водата, отмих и всичко което се беше случило през деня. Освежих се и се почувствах като нов. Точно тогава, на входната врата се позвъни. Излязох от банята и метнах хавлията през кръста. Погледнах през шпионката и опрях челото си на вратата. Отвън беше Мария. Постоях така за миг и отворих бавно вратата. На лицето ми имаше смутена усмивка, а на нейното лъчезарна и открита.

- Видях, че свети и реших да ти дойда на гости. – Каза дяволито тя и показа в едната си ръка стек бири. Когато видя, че съм само по хавлия, в очите и заискряха дяволски пламъчета,

- От къде разбра къде живея. – Попитах аз и с мъка преглътнах. Странно, но устата ми бе пресъхнала.

- Колежката ти Поля, явно много те обича, щом веднага ми даде адреса ти.

- Утре ще се разправям с Поля, а сега влизай, че да отида да се облека. – Казах през смях и направих място да мине. Тя запристъпи напред. Точно когато се разминавахме, погледите ни се срещнаха.

- Недей се облича. – Прошепна тя и впи устни в моите. Притиснах я силно и я вдигнах от земята. Тръшнах вратата с крак и я понесох към спалнята. Не стигнахме до там. Тя пусна бирите и с един замах махна хавлията от кръста ми. Като не отлепях устни от нея, трескаво започнах да разкопчавам блузката и. Тя смъкна полата си и изхлузи бикините и обувките. Дигна краката си и ги уви около кръста ми. Цялото ми тяло, трепереше от възбуда. Подпрях я на стената в коридора и проникнах в нея. В началото нежно, но после по-силно и с резки тласъци. Тя застена тихо някак си свенливо. Очите и бяха затворени, а устните и търсеха непрекъснато моите. Двамата изпаднахме в транс. Гърбът и се извиваше като на котка. При всеки тласък, тя стенеше и отмяташе глава назад. Телата ни се търкаха едно в друго, лъщящи от пот. Притискахме се силно и болезнено, но от това само страстта ставаше по-голяма. Няма думи, които да опишат мига, в който свършихме и двамата. Телата ни потрепваха, впити едно в друго. Потта, капеше от нас и ние бяхме като животни изпаднали в див екстаз и върховно удоволствие, наслаждавайки се на всеки миг от този акт.

После пихме бира в спалнята и го направихме отново.

- Имаш ли нещо против да остана с теб тази вечер? – Попита тя, докато се излежавахме един до друг и дишахме учестено, от поредния любовен рунд.

- Разбира се, че не. – Погледнах в дълбоките и сини очи и я погалих по главата. Палави руси кичурчета падаха по челото и, и тя грациозно ги отмяташе с ръка.

- Но да се разберем от сега, няма да ти правя закуска. – Изкикоти се тя и се гушна в мен.

- Няма проблем. Аз не закусвам. – Усмихнах и се аз. Гушнах я и двамата се загледахме в тавана, легнали един до друг. Говорехме си още малко за работата, за нас двамата, докато накрая тя заспа. Измъкнах ръката си изпод нея, като внимавах да не я събудя. Повдигнах се и я погледнах. Приличаше на ангел. Кожата и беше като порцелан облят от лунна светлина. Беше толкова невинна и красива. Стоях така още малко и после се отпуснах по гръб. Мислех си за живота, за любовта и как всичко за миг може да свърши. Гледах в тавана и се унасях. Стори ми се, че виждам двете чайки от плажа, да се носят по небето. Очите ми се насълзиха. Не разбрах, кога съм заспал.

- Край на втора глава -